Ръчно сътворено от Христо Маринов

Фотографски дневник

Публикация: 01.02.2023

Творческа концепция и фотография: Росина Пенчева

Текст: Мария Бончева

English

Единственият дългогодишен майстор-мутафчия у нас.

Вписван в Националната система „Живи човешки съкровища – България”, в сфера „Знания и умения, свързани с традиционните занаяти“, 2022.

Практикува единственият занаят, при който абсолютно всички процеси се извършват на място в работилницата от самия майстор.

Занаятчийски изделия от козя козина на Христо Маринов – черга и чанта

Чанти в традиционен мутафчийски стил

Детайл от мутафчийски плат. Шарките се наричат „миши ушички“ (по тесните ивици) и „котешки зъбки“ (по-широките ивици).

Изглед от ретроспективната изложба „Христо Маринов – майсторът творец“, 2022 г., музей „Етър“

Мутафчийство, в редки случаи наричано козинарство, е занаятът на изработване на изделия от козя козина – основно торби, чували, чулове (покривала), дисаги и пътеки. Този почти изцяло загубил се във времето занаят е дошъл по нашите земи около XVII век от Персия през Османската империя. Своя разцвет мутафчийството бележи през Възраждането, когато многобройни майстори, на места организирани в еснафи, са работили по цялата територия на страната ни. В средата на XIX век по време на Кримската война занаятът достига едновременно своя апогей и своя крах. От една страна, за пренасянето на барут се налага масова изработка на чували от козинява, която се отличава с високи качества за съхранение на продукти – не пропуска влага, същевременно има дишаща структура и здравина. От друга страна, по същото време се появяват масово индустриално произведени чували и въжета от нови и по-евтини суровини. Мутафчийството със своята бавна, архаична, изцяло ръчна работа при обработката на изходния продукт не устоява на конкуренцията. С последващите промени в животновъдството и масовото преселване на хората към градовете в следващите десетилетия козинарството съвсем губи своето търговско значение с малки изключения на изделия като украса за битови кътове и механи или пътеки за дома.

Суровината – подстригана козина от кози, пристига при майстора твърда и сплъстена

Първата дейност в занаята се нарича требене (или още чепкане) на козината – едновременно почистване и разделяне по цветове

Почистена, разчепкана козина

Почистване и разделяне косъм по косъм

Като структура козята козина наподобява човешката коса

„Основен проблем е набавянето на суровина. Стадата с кози намаляват постоянно, една година се наложи да търсим чак от Гърция.“

В следващия етап козината се набива с камшични удари, докато стане пухкава къделя, готова за изпридане на прежда

Разбиване на козината чрез камшични удари

„Една пътека я работя около две седмици – всичко е ръчно и се извършва на място в работилницата – от обработката на козята козина, през самото изработване до завършването.“

Добре разбитата козина се оформя и навива на руло, което се нарича къделя

Приспособление за разбиване на козина – дъска с камшик

Свитата на къделя козина се поставя във вулия – кожена торба

Майсторският опит се вижда във всяко изделие на Христо Маринов – и като художествена стойност, и като техническо изпълнение. Той е усвоил до съвършенство всеки процес – от разделянето на козята козина в цветови гами – бяло, сиво, черно, бежово и охра до червеникаво-кафяво, през чепкането и биенето на козината с въжета до получаване на пухкави къдели, през преденето и пресукването на уникалния за занаята чекрък, насноваването на основата на вертикалния стан, самото тъкане до довършителните шевове и оплити на краищата на плата. За всички операции се използва единствено козя козина и прежда от нея. Изработката на една торба от началото до края отнема около седмица, а на пътека с дължина два метра – около две.

Мутафчийски чекрък

Мутафчията слага под мишница кожената торба, в която е свита козината. Превързва се през кръста с кожен колан (черкез), закачен на въже (юрган), задвижващо мутафчийския чекрък.

Майсторът е прав и движейки се назад, започва да изприда

Преденето представлява изтегляне на тънка все по-дълга нишка от къделята, която се осуква

От почистената и разделената по цветове козина се изприда прежда. Крайният продукт от преденето е кълбета от козиняви нишки (наричат се още „вътък“), които при тъкане на плат се преплитат с основата.

Майстор Маринов владее още и цялата поддръжка на инструментите и пособията в работилницата, повечето от които на възраст над един век. За да може да сменя и подновява различните по дебелина въжета, нужни за нищелките на стана, за биенето на козината и за устройството на чекръка, мутафчията се научава и да плете въжета. Съхранил е и знания за багренето на козинявата, макар че в козинарството се използват традиционно предимно естествените багри. В последните години усвоява и тъкането на колани на кори от вълна, понякога изработва и художествени пана от козя козина в нетрадиционен стил. Майстор Маринов от години представя занаята и на изложения в страната и чужбина.

„Станът, на който тъка, е изработен през 1903 г.“

Тъкане на козиняв плат

За тъкането на традиционен мутафчийски плат се използва вертикален стан

Инструментът, който се използва за изпъване на плата, се нарича метит. Той служи още и за определяне на широчината на плата, която е според неговия размер.

Изпъване на плата в процес на тъкане

Инструментът тарак (тежък гребен с метални зъбци и дървена ръкохватка) се използва за набиване на нишките при тъкане на плата.

„Две години обучавах своята колежка – Вейлада Мутафчиева (носи си фамилията). Вече съм ѝ предал и тя е усвоила всички тънкости на занаята.“

Към настоящия момент изкуството на мутафчийството може да се види единствено в работилницата на майстор Христо Маринов към Регионален етнографски музей на открито „Етър“, чийто принос за съхранението и опазването на занаята е неоспорим. 67-годишният мутафчия не е последният практикуващ занаята само защото е обучил свои наследници – все жени, в този традиционно изцяло мъжки занаят. През 2022 г. се навършиха 40 години откакто 27-годишният тогава млад мъж постъпва като чирак в същата тази работилница при майстор Любомир Богданов, който на свой ред се е учил от първия мутафчия в музей „Етър“ – Фильо Иванов. Малко след като получава своето майсторско свидетелство, учителят му се оттегля от занаята и Христо Маринов остава единствен стопанин на мутафчийското ателие, а с течение на годините и единствен пазител на занаята. През 2006 в работилницата се присъединява Милка Кръстева, която започва като негова ученичка и остава да работи с майстора до 2018 г., когато тя прекъсва дейността си в занаята. Следващата му ученичка е Вейлада Мутафчиева – практикува редом до майстор Маринов в музей „Етър“ и до днес.

„Имам късмета да съм се докоснал до възрожденските майстори, някои от които все още практикуваха на времето, макар и на преклонна възраст.“