Уста Петър Паунов – баш майсторът на благородната мед
Негови творби са излагани в Лувъра, в Токио и на ред други изложения и състезания по света.

По устав титлата „уста“ или „баш майстор“ се присъжда след три последователни първи места на професионалните надпревари на задругите на даден занаят.

Прави нововъведения както в художествената украса на медните съдове, така и в оптимизацията на инструментариума.




Медникарството или бакърджийството е един от най-древните занаяти по нашите земи – траките са били умели майстори на обработката на благородни метали в това число и на мед. Поради своята висока приложимост в ежедневието продължава да се развива през Първата и Второто българско царство, не спира и по време на турското робство. От мед са се изработвали повечето домакински съдове и църковна утвар: менци, казани, тенджери, тасове, купи, тави, синии, тигани, кипчета, чашки, ибрици, кани, черковни купи, купели, подноси, мангали и др.

Сред множеството утвърдени медникарски центрове в страната до Освобождението са Стара Загора, Велико Търново, Казанлък, Троян, Асеновград и др. Своя най-голям разцвет занаятът достига през XIX в. Медникарството претърпява явен упадък след Първата световна война, когато започва масов внос на значително по-евтини изделия, а в последствие и производство на алуминиеви, емайлирани и други съдове. Днес занаятът е загубил стопанското си значение, освен до известна степен в производството на казани за ракия и кафеници. Причините са основно високата цена на изходните суровини, дългото време за изработка, както и нуждата от периодично калайдисване за употреба в домакинството.

Още от древността медникарските изделия съчетават в себе си практическото приложение в ежедневието с художествения елемент на украсата. Именно в нейната изработка майсторът демонстрира не само своето въображение, но и богатството на техники, които владее като плоско и релефно изковаване, ажурно изрязване, разяждане с киселина, гравиране с шило и др., но същевременно и художествена стойност. Днес посветени в тайните и тънкостите на медникарството у нас са малцина, а активно практикуващите се броят на пръстите на двете ръце.

Със своите 73 години и дух, ум и творчески заряд на младеж майстор уста Петър Паунов, родом от свищовското село Вардим, е един от малцината корифеи на занаята у нас. Той е от тези рядко надарени хора, притежаващи едновременно точна инженерна мисъл и художествена дарба. Майстор Паунов се отличава с особени умения още в първото си професионално поприще – шлосер-матричар. При завършването на механо-техникума в Габрово той е един от тримата випускници, на които дават 5и професионален разряд, вместо обичайния 4и. Следват 14 години стаж в електротелферния завод в Габрово, където отново изпъква с майсторство сред колегите си. Там усвоява работата с всички видове металорежещи инструменти благодарение на което в последствие въвежда подобрения в инструментариума на медникарството.

През 1980 г. случайността го отвежда до медникарството: в една почивка скицирал рицар от паното, което скулпторът Иван Донков, син на основателя на музей „Етър“, правил по това време в завода. Художникът забелязал рисувателния талант на момчето и му заръчал да иде веднага в музея, където тъкмо търсили чираци медникари. Сякаш само това чакал, Паунов така и направил. По друга ирония на съдбата самият Лазар Донков бил при стария майстор бай Стефан (Стефан Йонков Вълев) в медникарската работилница, когато на прага се появил младежът да търси призванието си. Без да познава присъстващите обяснил кой и защо го праща. Помолили го да нарисува нещо – набързо скицирал с молива лозово листо. Попитали го дали би могъл и да го гравира. „Само да ми дадете калем“ – отвърнал Петър Паунов и с техническата си грамотност спечелил мястото на чирак при бай Стефан. Със самия занаят на медникарството се захваща през 1980 г., когато стария майстор медникар в работилницата в Етъра, бай Стефан, го взима за чирак.

И в този етап от обучението си Петър Паунов се отличава със схватливост и умения – само след шест месеца вече бил калфа, а след година защитил и майсторското си свидетелство, вместо след обичайните три години обучение.

Остава 14 години е Етъра до 1994 г. Тогава заминава за 5 години в Персийския залив по покана на местен шейх да работи за него основно ковано желязо – с което майсторът работи от 16-годишен. На място Паунов оборудва изцяло цех за ковано желязо, обучава 80 човека от различни националности – българи, араби, филипинци, индонезийци и др., в леярство, ковано желязо, запояване, позлата и др., измисля и чертае идейните проекти за всевъзможни интериорни елементи – врати, парапети, полилеи, спални, маси, столове, врати и т.н. След завръщането си през 2000 г. продължава своята дейност като медникар, вече самостоятелно като занаятчия, регистриран към Задругата на майсторите. Изработва традиционни за занаята предмети – от менци до казани за ракия, авторски изделия с висока художествена стойност, реплики на тракийски съкровища.



Цитати на майстора:

Докато работих при шейха в Персийския залив обучих и други българи. Двама се отделиха в собствена работилница. Аз се радвах – да имам малко конкуренция, стимул и разнообразие.
Всяка сутрин си гледам на кафе – така си раздвижвам още повече въображението.

Голям късмет има човек да попадне на добър майстор да го учи.
Моят ученик от Русе Венци ми вика: „Майсторе, няма ли да се спреш? Вече си на 73 години! Ние тамън да те стигнем и ти пак хвръкнеш нагоре.“

Малкият ми син 6-годишен го виках да прави заварки в работилницата. И двамата сина съм обучил, но имат други професии сега.

Много важно е един майстор да може да усети вкуса на клиента.
 
Моят майстор беше обучил шестима. Аз съм обучил 15 човека, но вече само двама от тях практикуват.

Обичаят е като някой калфа издържи изпита майсторът взима от оджака шепа сажди и го намазва по лицето – калесва го като майстор.

към началото